Добротворчество - за дядо Добри и просията за Бога 
Присъедини се към нас в  Facebook English | Присъединете се към нас 

Добротворчество - за дядо Добри и просията за Бога

Автор: Виктория Готева | 19.04.2015



 Текст на Виктория Готева, с който спечели първа награда в категория Млади писатели на конкурс "Добротворчество".

Просия за Бога

Просяците. Всички сме ги виждали - на шосето или на тротоара, пред лъскавите магазини или в тъмните подлези, на големия булевард или на малката уличка, под топлите слънчеви лъчи или под студените зимни снежинки. Те са навсякъде и винаги искат едно – нашето левче. Даваме на първия, даваме на втория, а за третия вече нямаме. Искаме да му дадем храна, а той ни наругава, че нямаме пари. Шефът му искал пари, не храна. Същинска просешка мафия. Нищо чудно. Просията  отдавна се е превърнала в явление, тенденция, бизнес. Аман! Заради такива индивиди доскоро се ужасявах като чуя думата „просяк“. Какво се промени ли? Срещнах него...  

Беше 2 декември. Един от онези дни, в които е толкова студено, че ти се иска да се сгушиш под юргана като в пашкул и да излезеш чак през май, когато лястовиците вече са дошли. Е, аз нямах този късмет. Бързах към университета. Вятърът виеше зловещо. Дърветата стърчаха като мълчаливи стражи. А аз не усещах пръстите на краката си. Вече си представях как ще седна на топлия стол до парното, когато изведнъж умишлено се отклоних. Сърцето ми се скова. Но не от студ, а от удивление. Храм-паметникът „Свети Алексанър Невски“ беше по-красив от всякога. Забравих накъде съм тръгнала. Забравих дори за студа. Просто трябваше да вляза. Прекрачих прага. И там го видях.

Небезизвестният Дядо Добри Добрев от село Байлово, който в продължение на години събира милостиня от хората и дарява спечеленето на църквите. Няколко пъти през годините бях ходила в храма, за да го срещна. Все безуспешно. Но ето, че дългоочакваният момент настъпи. Понякога нещата просто се случват в точното време.

Не се доближих до него веднага. Дали са минали минути, или часове - не зная. Просто стоях и го наблюдавах отдалеч. След като запали свещ и се помоли, белокосият старец с шаячни потури застана до вратата на храма с пластмасова чашка в ръка. Скромното му облекло подчертаваше ангелското му лице. Някои посетители го отминаваха. Други се снимаха с него. Трети пускаха стотинки в чашката му. На тях той се покланяше до земи. Най-интересен беше при срещата си с деца. Радваше им се от сърце и им целуваше ръка. Искаше ми се да съм художник, за да запазя срещата на стареца с децата  завинаги чрез най-светлите тонове на своята палитра.

Една от жените, работещи в храма, забеляза, че наблюдавам столетника и ме заговори. Попита ме за защо го гледам толкова продължително. Отговорих й, че искам да направя репортаж за срещата си с него, но все още не смея да се доближа. Тогава тя ми каза: „Отиди. Той е истински ангел. Всеки ден, когато не вали, идва тук. Събира стотинка по стотинка“. Време беше.

Доближих се. Пуснах банкнота в чашката му. Изведнъж хвана ръката ми. „Много са“ - каза дядо Добри. Бях изумена. Не вярвах, че някога ще ми се случи нещо подобно. Отговорих му, че не са много, а достатъчно. Поклони ми се и се усмихна. Попитах го дали мога да остана при него за известно време. Не ме разбра. Повторих. Явно не чуваше добре. Но не се възпротиви. Останах. Отблизо беше като светец. Дали защото го свързвах със свети Йоан Рилски(заради бялата брада), дали защото ми напомняше на починалия ми дядо(мир на праха му), дали защото е роден на същата дата като мен(на Илинден), или защото намирам част от себе си в него (просто много ми се иска), но го чувствах толкова близък - сякаш го познавам от години.

Разговорът с дядо Добри беше труден, но все пак успях да му задам няколко въпроса. Попитах го по колко пари събира на ден. Отговори ми, че преди е събирал дори по 40,50 лева, но вече събира много по-малко. Хората са обеднели, но въпреки това му дават. Защо ли? „Сигурно така си изкупуват греховете“ – каза белобрадият старец. В този момент осъзнах, че не е важно защо му дават, а защо има хора, които не му дават. Следващият ми въпрос беше за какво се е помолил, когато запали свещ. Земният ангел ми отговори, че винаги се моли „за хората - за всички“. Не бях срещала някой, който да се моли не само за благото на своите близки и своето собствено, а и за това на хората – „всички“. Това бе поредното доказателство, което ме убеди в неговата изключителност. Дядо Добри вече е на преклонна възраст и очевидно говорът му беше труден. Реших да не го разпитвам повече. Пък и когато стоях до него, хората се спираха по-рядко. Време беше да си вървя. Целунах ръката му за сбогом, а той целуна моята. Изпрати ме с думите „Радвай се на Господа“.

Излязох от храма. Облегнах се на вратите и се замислих. Най-щедрият дарител на най-голямата катедрала на Балканите е един старец, завещал всичките си имоти и пари на църквата. Имаме истински светец, а дори не го забелязваме. Стогодишният Дядо Добри не взима и стотинка от милостинята на хората. Той не проси за себе си, той проси за Бога. Добри Добрев преживява със скромната си пенсийка и дарява всичко спечелено на българските храмове. А ние страдаме, когато не можем да си купим поредната дрешка от черния петък в мола. Време е да се вслушаме в думите на дядо Добри. Време е  да се порадваме на Господа.
Свикнали сме да възприемаме просяците в негативен аспект. Дядо Добри е облечен в дрехи, които можем да видим само в музеите. Външността му е различна от нашата. Той е чужд, той е странен, той има мисия, която го отличава от всички останали и го доближава до сърцата ни. Склонни сме да вярваме, че дядо Добри не е просяк, защото свързваме просията с босите циганчета, които искат стотинки от нас в подлеза. Но истината е друга. Да си просяк не е срамно. Не случайно даването на милостиня присъства най-високо в скалата на християнските ценности.  Всички ние сме просяци, просещи милост от Бога. И добре, че е дядо Добри, за да ни го напомни.

„Моля те, како, дай двадесет стотинки за детето!“ – гласът на жена със заспало бебе в ръце прекъсна размишленията ми. Навреме, за да ми напомни, че трябваше да посетя университета. Този път не й дадох пари. Тръгнах. Обърнах се. Дядо Добри й даваше...

Снимка: saintdobry.com

Търси

Категории

  1. Всички
  2. Добри примери
  3. Материали от конкурс за есе, посветен на милостинята и дяконията
  4. Беседа за милосърдието и социалната дейност на Църквата
  5. Дарителството в България от 1878 до 1951 година
  6. Милосърдие и християнство
  7. Конкурс "Добротворчество" 2015, категория Студенти
  8. Конкурс "Добротворчество" 2015, Млади писатели
  9. Как да получа помощи?
  10. Конкурс "Добротворчество" 2017, категория Студенти
  11. Превенция на здравето
  12. Конкурс "Добротворчество" 2018

Тип

  1. Всички
  2. Препоръчани
  3. Видео

Статии и видео


Текущи инициативи




Copyright © 2011-2018 milostiv.org