Само любовта може да научи хората на милосърдно служение на ближния

| 03.05.2014

Есе от Симеон Тричков - участник в конкурса на тема Дяконията като начин на служение в Православната църква, организиран от Милостив.

Симеон Тричков e семинарист в IV курс (11 клас) на Софийска Духовна Семинария „Св. Йоан Рилски”. Роден е през 1996 г. в гр. Берковица. Основно си образование завършва в 100 ОУ „Найден Геров”в  гр. София. От 10 месеца е послушник в Лопушанската света обител „Св. Йоан Предтеча” под духовното наставничество на †Величкия епископ Сионий.

* * *

Дяконията като служение започва от любовта и свършва в любовта. Тя се ражда по естествен път като плод на здравата църковност и трезвото Църковно съзнание. По същия начин са се родили самото богословие, евхаристийните общности, свещенството и монашеството и както без тях, така и без дяконията Църквата не би могла да съществува нормално

Но защо не виждаме дяконията в мащаби, отговарящи но обществените нужди? Като причина не бих посочил икономическата криза в Църквата, пословичното безпаричие, управленческата немощ, нито дори разкола.  Липсата на дяконията както и липсата на останалите плодове на Църковното съзнание е проблем на вярата, защото тя, вярата, винаги е готова да се жертва за другия. Другия, ближния онагледява Самия Христос: „Нова заповед ви давам – да любите един другиго…” (Йоан 13:34), но можем ли да обличаме по заповед. Да, защото това не е обикновена заповед, това е заповед на новия живот в Христа и тя е плод на Божията любов, която ни прави синове, а не слуги. Дяконията като начин на служение в Православната Църква бих представил, като освещаване на социалната страна на живота.

За мен да бъдем милосърдни и да извършваме дякония  като християни не означава само да се грижим за материалното благосъстояние на хората. Това разбира се не е  маловажно, но далеч по-важно е спасението на душите на тези хора. Не е необходимо да си богат, за да бъдеш милостив и да проявяваш любов. Често пъти дяконията не е израз на богатство а на душевна подкрепа.  Понякога грешим в разбиранията си по отношение на дяконията т.е.,че Църквата не трябва да прави нищо друго освен да бъде това, което е, или пък другата крайност – превръщане на Църквата в социална институция. Църквата не е съвкупност от социални практики и не може да бъде такава, а в момента обществото очаква от Църквата точно това да нахрани, да се грижи, да учи, да даде дрехи и храна. Да това е едно осезаемо полезно християнство на без Бог. Другата грешка която можем да допуснем е прекрасно формулирано от свети Юстин Попович: „Заблудата на прекалено широките кръгозори” т.е. променяне на центъра на Църковния мироглед – изместване на от Теоцентризъм към Антропоцентризъм т.е. човекът става център на Църковното служение.

Както написах в началото дяконията започва и свършва в любовта, което от самосебе си означава, че започва и свършва в общността на вярващите, изградена върху Божията любов. Тя се проявява, когато намерим в брата си Божия образ или като човек, който срещаме в живота си по Божие допущение и спрямо който трябва да се отнесем милостиво. Защо това е важно за нас? „Защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте. Истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.” (Мат. 25: 32,34). Тук сам Господ Иисус Христос нашият Спасител разкрива дяконията като начин на служение и определя нейната изключителна важност в духовно-нравствения живот, както на всеки член на Църквата поотделно, така и на Цялата Цъква като събор на верните и благословени на Отца.

Моите идеи за това как бихме могли да се грижим за нуждаещите се са много. Например: благотворителност, обучение, грижи за деца, възрастни, инвалиди, затворници и бедни, обществени дебати, поклоннически пътувания и най-вече лично отношение и контакти отнесени към индивидуалните нужди на всеки един член на Църковното общество.

Като казвам благотворителност имам предвид материална помощ на крайно нуждаещи се, дали храна или дрехи, дали пособия за учениците или предмети от първа необходимост за бита това може да се определи спрямо конкретната ситуация в която се намира човека, както и нуждите, които има.

Обучението би могло да бъде в енорийска група неангажирана с юридическа тежест, т.е. отделни личности събрали около себе си други вярващи, които имат желание да останат заедно и след Литургията. Също така може да представлява и организиране на неделни училища, младежки групи, както и братски-енорийски беседи, провеждани от енорийския свещеник, чиято личност, харизма и личен пример са от особено значение за енорията.

Грижите за деца, възрастни хора, инвалиди, затворници и бедни биха могли да се инициират от православни организации, като юридически лица. Според мен духовникът може да им е полезен създавайки такава организация, която да помага на децата в неравностойно положение, като им съдейства да се адаптират в обществото. На възрастни хора, като им подсигурява необходимата им битова помощ. На инвалидите като монтира рампи и други помощни приспособления, тъй че да могат спокойно да използват православния храм. На затворници, като им проповядва спасителното Слово Божие и им помага да достигнат до сърдечно покаяние. На бедните, като организира социални кухни и се старае да намери подслон за бездомните. Такива организации съществуват в почти всички православни страни както на енорийско така и на епархийско ниво. За съжаление в България такива организации са рядко срещани. Те биха могли да бъдат резултат от общоцърковна политика за социално служение на родната ни Църква. 

Обществените дебати, които споменах по-рано също биха били от голямо значение за всички членове на Църквата. При осъществяването на едни дебат от този тип хората биха могли да зададат своите въпроси и съответно биха могли да получат компетентни отговори от духовни и богослови, които отговори да им помогнат в нравственото израстване, практика  която у нас се наблюдава често в някои православни центрове и книжарници.

Относно поклонническите пътувания съм на мнение, че биха били полезни за хората от гледна точка на запознаването им с църковната история, както и с житията на много светци. Биха могли да се докоснат до местата осветени от Божията благодат, дали защото Сам Господ и Неговите апостоли са пребивавали в тях или защото мястото е благословено с чудотворни икони или мощи на някои светия и запознавайки се с добродетелния живот на тази личност да придобият желание и ревност за по-добродетелен живот, което би им помогнало за духовното им израстване. Всичко това помага на верните осезаемо да почувстват Божията благодат и милост.

А що е отнася да индивидуалните нужди на всеки един от църковното общество за които говорих по-горе е нужно духовника да познава всеки едни от своите енориаши да  общува с тях пълноценно, за да може да им бъде полезен във всички ситуации в които те биха имали нужда от неговата помощ материална или духовна.

Сега обаче пред мен застава друг въпрос: „Как бих могъл да накарам поверените ми пасоми да се грижат за нуждаещите се?” Според моите виждания в основата на това да обясня на хората дяконията като начин на служение и да ги призова към извършването на такава, е личния пример. Хората трябва да бъдат научени да обичат по споменатите, от мен, в началото  думи на Христос. „За придобиване на такава любов трябва да отхвърлим, да умъртвим в себе си естествената любов и да пристъпим към живот по евангелските заповеди. Изпълнението на евангелските заповеди избавя човека от греховния плен и го привежда под ръководството на Светия Дух, Който го научава на истинска, свята любов към ближните.

Истинската любов към ближните не може мигновено да възсияе в сърцето на християнина. Първоначално е необходимо да се отхвърлят враждата, злопаметството, гнева, осъждането и всички тези чувства, които са противоположни на любовта. След това е нужно, подчинявайки се на Евангелието, да се научим да се молим за враговете си, да благославяме проклинащите ни, да правим добро на тези, които ни ненавиждат и да прощаваме на ближните всичко лошо, което са ни сторили. За изпълнението на евангелските заповеди не само на думи, но и в живота, е нужен многогодишен подвиг на самоотричане. Желаещият да достигне истинска любов към ближните трябва преди всичко да отхвърли самолюбието и човекоугодието, които укрепяват в човека естествената любов.”
Споделяйки мнението изложено в цитата по-горе, отново ще кажа че само любовта може да научи хората на милосърдно служение на ближния, защото дяконията, пак казвам, започва от любовта и свършва в любовта.

Църквата днес има за задача да приобщи към себе си хуманистичните идеи на социалното служение (дяконията), за да може всеки благотворителен жест да има за свои център Христос и Неговото благовестие, които за нас човеците се преживяват чрез молитвеното единство по време на Литургията, съединяването на всички верни в общата чаша на живота и стремежа това да бъде продължено и извън храма в ежедневието, което води до разбирането на дяконията, като продължение на литургията с други средства на друго място.

Дяконията като начин на служение в Православната Църква се изпълва и осъществява само когато Литургията и Евангелския закон на любовта станат начина ни на живот и изпълня изцяло нашето ежедневие. Само тогава бихме разбрали какво означава да сме милосърдни и да правим милостиня като християни, защо е важно за нас, колко и по какъв начин да помагаме, може ли да го правим ако не сме богати и как лично бихме могли да помогнем. И нека винаги да се стремим да изпълняваме думите на апостола който казва: „Каква полза, братя мои, ако някой казва, че имал вяра, а дела няма? Може ли го спаси вярата? Ако един брат или сестра са голи и нямат дневната храна, а някой от вас им рече: идете си смиром, грейте се и насищайте се, пък не им даде, що е потребно за тялото, - каква полза? Тъй и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва.” (Иак. 2:14-17)

Използвани източници:
1.    „Църквата и социалната дейност” - www.orthomatic.net/oudheaaoa-e-nioeaeiaoa-aaeiino/
2.    Библия – СИ – 1992, С.
3.    Свещ. Йоан Карамихалев – „Любов към ближните” - www.pravmladeji.org/node/619

Бел. р.: Запазили сме оригиналния правопис на есето.

Снимка: https://www.facebook.com/LopusanskiManastirSvJoanPredteca - Лопушански манастир "Св. Йоан Предтеча"