Църквата и социалните проблеми 
Присъедини се към нас в  Facebook English | Присъединете се към нас 

Църквата и социалните проблеми

Автор: Георгиос Мандзаридис | 11.08.2014



Християните имат общо съзнание за необходимостта от участието на Църквата в разглеждането и разрешаването на социалните проблеми. Това е естествено, защото целта на Църквата не е да остане в периферията, а да се обърне към човека във всички аспекти и прояви на неговия живот. Само така Църквата служи на човека по примера на Христос, Който не идва, за да Му служат, а да служи и да принесе живота Си „откуп за мнозина” (вж. Мат. 20:28; Марк. 10:45).

Позицията на Православната църква. Едновременно с това обаче между Православната църква и християнските деноминации на Запад има съществени разлики при разглеждането на социалните проблеми. Православната църква не одобрява създаването на специално отношение на социалния живот, както е в римокатолицизма и донякъде в протестантизма. От друга страна, това е в пълно съгласие с новозаветното учение и с Преданието на съборната Църква. Протестантската социална етика, както и римокатолическото социално учение нямат аналог в православното богословско предание. Това не се дължи на някакви външни причини, а на самата природа на Църквата. Православната църква не разглежда нравствения или социалния живот на човека посредством специално отношение, защото това по съдбоносен начин води до неговото относително или абсолютно отчуждаване и автономизиране. Тя използва система на отношение само към Бога, Който е абсолютната истина. Тази система има символичен характер и се поддържа, като се самоотрича и повторно се конституира в опита на светците.

Отрицание и приемане. Доближаването до истината за нещата е възможно не чрез понятия и теории, а чрез умъртвяване и унищожаване на заблудата, която сетивата и размислите създават: „Всичко, явяващо се на сетивата, се нуждае от Кръста (…) а всичко постижимо с ума иска Гроба” [1]. Тук се обобщава пълното отричане и пълното приемане на света. По подобен начин се разглеждат и социалните проблеми. Позицията на Църквата спрямо тях може да се определи едновременно като катафатическа и апофатическа. Тя е катафатическа, защото Църквата разглежда социалните проблеми в духа на служението на хората, но в същото време е и апофатическа, защото не престава да вярва, че само „едно е потребно”. Дори преследването на някаква крайна цел не оправдава безразличието към всекидневието, така както и грижата за всекидневието не оправдава пренебрегването на някаква крайна цел. Очертаването на златната среда във всеки отделен случай е благоразумно дело, което трябва да става „чрез познание и разбиране на всичко” (Фил. 1:9).

Преобразяване на света. Христос не дава на света нови начини за организиране на социалния живот, а дава обновяващата Си благодат. Църквата не е социална организация, а място за явяване на Божията благодат. Целта на Църквата не е да усъвършенства света, а да предложи Божията обновяваща благодат, но като предлага тази благодат, тя не подобрява света външно, а преобразява самата му същност. Накрая, това преобразяване трябва да се открие преди всичко в самите общности от вярващи, т. е. в поместните църкви. Когато тези общности не се преобразяват, когато проблемите, които измъчват света, не намират решението си в тях – поне частично, или още повече, когато проблемите се проявяват по-силно в тях, отколкото в света, тогава те, естествено, не могат да имат положително влияние върху света. Едновременно с това обаче не трябва да се забравя, че целта на Църквата като богочовешка общност не е да възстанови рая в света. Търсенето на рая в грехопадналия свят говори за утвърждаване на прародителския грях и винаги води до поражение.

Личности и структури. Злото, което измъчва хората и причинява социалните проблеми, се създава не от нещата, а от личностите. Личностите създават злото не само когато непосредствено го извършват, но и когато са безразлични към доброто. Затова злото може да се преодолее реално само на личностно, т. е. на духовно равнище. Освен това социалните проблеми винаги са свързани с нравствените и с духовните проблеми на човека.

В Новия Завет и в Православното предание доминира приоритетът на личността по отношение на нещата и на безличните институции. Основният социален принцип на Църквата – благотворителността, също има подчертано личностен характер и се основава върху човеколюбието, което Бог показва към човека. Едновременно с това обаче злото, както и доброто, се обективира в структурите на социалния живот, които спомагат за неговото утвърждаване и увековечаване. Инициаторите на социални реформи подчертават значението на тези структури, като стигат до отъждествяването на злото с тях. Така било утвърдено схващането, че проблемът за социалното зло е проблем на структурите. Чрез това схващане били създадени движения, които имали за изключителна цел обръщането и промяната на социалните структури.

Причината за злото. Опитът обаче доказва, че структурите и системите на социалния живот не могат да бъдат доближени и да се противопоставят на причината на злото, което има метафизични измерения. От друга страна, злото може да се извърши и в най-справедливите структури, така както и доброто може да се прояви в най-несправедливите структури. Накрая, злото не рядко се извършва под предлог, че се прилага справедливостта или пък се възстановяват справедливи положения. В политиката социалната справедливост често се поддържа с цената на човешката свобода или пък човешката свобода се отстоява с цената на социална несправедливост и произвол. Намесата на безличния институционален фактор не е в състояние да премахне злото. Злото извира от злоупотребата със свободата и се появява в тялото на доброто. Затова злото не се ограничава до конкретни състояния от настоящата реалност, нито поддържа стабилни форми, а постоянно създава нови ситуации и често се представя като „ангел на светлината” (2 Кор. 11:14). На равнището на настоящия свят обаче доброто също не може никога да придобие завършен характер. На равнището на настоящия свят доброто се явява спорадично и затова неговото търсене, както и опитът за осъществяването му на това равнище, е свързано с противопоставяния и конфликти.

Значението на структурите. Въпреки това не трябва да се пренебрегва значението на структурите на социалния живот за насърчаването на доброто и за ограничаването на злото. Структурите, които проявяват и в които доминира несправедливостта, потискат човека и ерозират социалния живот. Особено в нашата епоха, когато се упражнява натиск върху първичните социални връзки и те отстъпват място на безличните социални структури, стремящи се да обхванат целия спектър на социалните взаимоотношения, интересът към тези структури става очевиден. Така се създава допълнителна проблематика, която изисква специален подход и специално отношение. Затова безразличието на вярващите към хоризонта на социалните структури с постоянното им нарастващо значение свидетелства за липса на „познание” и „разбиране” (вж. Фил. 1:9). Християнската любов не може да бъде безразлична към несправедливите структури и проекти за социален живот, които създават и възпроизвеждат социалните проблеми. Разбира се, тези проблеми се решават чрез политиката, но от своя страна тя не може да функционира правилно, ако е лишена от дух и етос. Днес тази истина става по-ясна. От друга страна, превръщането на човека в единица и механизацията на социалния живот и на социалните взаимоотношения водят до силната нужда от съживяване на безличните институции и на обикновените взаимоотношения чрез уважението към личността и чувството за любов.

Приоритетът на личността. Църквата не олицетворява институциите, нито превръща личностите в машина, а се стреми да утвърди личностите в институциите и отвъд тях. Грижата за промяна на несправедливите структури обаче не може да остави християнина, като жив член на обществото, безразличен. В крайна сметка борбата срещу несправедливите структури е духовна борба и е насочена „против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век” (Еф. 6:12). Зад несправедливите институции стои духът на лукавия. Затова и християните са длъжни да се грижат за решаването на проблемите, създадени от начина на организация на социалния, икономическия и политическия живот. Социалната несправедливост, тиранията, експлоатацията, войната и т. н. са важни проблеми, от които е естествено вярващите да се интересуват. Интересът към тях обаче не може да бъде оправдан изцяло, ако не помага на човека да се усъвършенства като личност „по Божий образ”. Когато човекът се ограничава до социалното равнище, без да преминава на равнището на онтологията, той неизбежно стига до провал.

Пространството на Църквата. Човекът става цялостен, когато се усъвършенства по първообраза на троичния Бог. Това усъвършенстване не се отлага за бъдещия живот, а се постига още в настоящия, защото влизането в Божието Царство не става в бъдещето, а започва още от настоящето. Църквата е пространството, в което човекът тайнствено се въвежда в Царството Божие, но едновременно с това тя е и пространството, в което се култивира неговото съвършенство. Църквата не е някаква система, а богочовешка общност, която тайнствено въвежда спасението и обновяването на света. Но тъй като църковният живот в нашата епоха е придобил твърде конвенционален характер, необходимо е да се формират живи църковни ядра, които да функционират съобразно евангелския дух като „светлина на света” и „сол на земята” (вж. Мат. 5:13–14) и да бъдат центрове за по-широка евангелизация.

Проблемът за справедливото разпределение. Едновременно с това Църквата е призвана да се занимава със социалните проблеми. Това не може да стане, ако не започне от конкретни личности, които преживяват тези проблеми като свои собствени и чувстват личната си съ-отговорност. Несправедливото разпределяне на материалните блага и на средствата за развитие, което подкопава нормалното съжителство и предизвиква социални противоречия, е жизненоважен проблем и за Църквата. Тежестта обаче пада главно върху пробуждането на чувството за социална справедливост. Когато човек знае, че едно незначително малцинство от хора разполага с най-голямата част от средствата за развитие и икономическите блага, докато мнозинството се лишава от елементарните придобивки на цивилизацията и страда от недохранване или умира от глад, той не може да остане безразличен. Така най-богатата 1/5 от световното население разполага с 86% от световния брутен продукт, докато най-бедната 1/5 разполага само с 1%. Осъзнаването на тази несправедливост е и първата стъпка за нейното преодоляване. Втората стъпка е вземането на мерки за възстановяване на социалната справедливост. Разбира се, това не може да стане само чрез индивидуални усилия. Необходими са по-мащабни мерки и институционални промени, в които Църквата е призвана да играе първостепенна роля.

Другите проблеми. Освен проблема, свързан със справедливото разпределяне на благата, са налице и други сериозни или дори по-сериозни проблеми в съвременното общество. Като такива могат да се споменат проблемите, свързани с войните, бежанците, търговията с наркотици, безработицата, национализма, филетизма, малцинствата, насилието, организираната престъпност, масовата дезориентация, дезинформацията, политическата дестабилизация и т. н. Тези проблеми не винаги и не навсякъде имат една и съща форма, нито се появяват с еднаква интензивност. Тяхното навременно обозначаване и решаване от Църквата обаче има огромно значение.

Най-новите богословски течения. Новите богословски течения са особено добронамерени към посочването и разглеждането на съвременни жизнени проблеми на т. нар. Трети свят. Прекомерното съсредоточаване на западното християнство върху катафатическото богословие и неудържимата секуларизация доведоха до богословието на смъртта на Бога и по диалектически начин предизвикаха богословието на революцията и другите съвременни течения на богословието. Характерно е, че богословието на революцията наследи и хронологично, и логически богословието на смъртта на Бога. В крайна сметка богословието на революцията се опитва да възкреси мъртвия или немощен според него Бог чрез динамична политическа мобилизация на човека. С други думи, тъй като човек не чувства Божието присъствие в света, както той самият го разбира, и тъй като не вижда да цари справедливост, отново както той я схваща, счита за свой дълг да се намеси. Това богословие еволюира в богословието на освобождението, както и в другите модерни секуларизирани богословски течения.

Основателите на тези богословски течения се опитват да представят християнската вяра по начин, който съответства на манталитета и очакванията на съвременните хора, както те са развити от духа на Ренесанса и Просвещението. Очевидно е, че всички тези богословски течения, които заедно могат да бъдат определени като богословия на общото падение (богословие на смъртта на Бога, на надеждата, на революцията, на освобождението…), категорично са обусловени от схващанията и стремежите на техните основатели. Почти в същата перспектива влиза и т. нар. контекстуално богословие.

Колкото и тези богословски течения да са отговор на някакви конкретни нужди, като отстраняват закостенели разбирания от миналото и като подчертават християнски жизнени истини, те продължават да имат еклектичен характер и секуларна ориентация. Те не разглеждат хоризонталните отношения въз основа на вертикалната връзка, а обратно – вертикалната връзка въз основа на хоризонталните отношения. Освен това не представят Новия Завет цялостно, а избирателно. Техен общ елемент е пренебрегването на смисъла на Кръста и Възкресението и абсолютизирането на непосредствените социални дадености.

Последици от глобализацията. Глобализацията благоприятства проникването на религиозния синкретизъм и създаването на нови форми на социалните проблеми. Глобализирането на икономиката в съвременното общество се свързва пряко с глобализирането на експлоатацията на слабите от страна на икономически силните. На свой ред глобализирането на тази експлоатация води до глобализирането на съпротивата на слабите. В този контекст е налице и глобализирането на тероризма, което на свой ред предизвиква глобализирането на мерките и правилата за сигурност. По този начин се утвърждава глобализирането на политическата власт, която световната суперсила овладява и прокарва. От друга страна, тази суперсила вече се е погрижила да глобализира политическата власт и да диктува пряко или косвено на други държави политиката, която те трябва да следват.

Бележки

1. Св. Максим Изповедник. Богословски и домостроителни глави, 1, 67. – PG 90, 1108B.
2. По-подробно вж.: Γιούλτση, Β. Θεολογία καὶ διαπροσωπικές σχέσεις κατά τὸν Μέγαν Φώτιον. Θεσσαλονίκη, 1974, σ. 122; Μαντζαρίδη, Γ. Κοινωνιολογία τοῦ Χριστιανισµοῦ, σ. 339.
3. По-подробно представяне на глобалната икономика в нашата епоха вж. в: Human Development Report 1999, 2000. United Nations Development Programme, New York, Oxford.

Из книгата на проф. Георгиос Мандзаридис “Християнска етика”, том II, ИК “Омофор”, 2013
Превод от гръцки: Константин Константинов

Източник: pravoslavie.bg

Търси

Категории

  1. Всички
  2. Добри примери
  3. Материали от конкурс за есе, посветен на милостинята и дяконията
  4. Беседа за милосърдието и социалната дейност на Църквата
  5. Дарителството в България от 1878 до 1951 година
  6. Милосърдие и християнство
  7. Конкурс "Добротворчество" 2015, категория Студенти
  8. Конкурс "Добротворчество" 2015, Млади писатели
  9. Как да получа помощи?
  10. Конкурс "Добротворчество" 2017, категория Студенти
  11. Превенция на здравето

Тип

  1. Всички
  2. Препоръчани
  3. Видео

Статии и видео


Текущи инициативи




Copyright © 2011-2018 milostiv.org