Милосърдието - да даваш или да си 
Присъедини се към нас в  Facebook English | Присъединете се към нас 

Милосърдието - да даваш или да си

Автор: Александра Карамихалева | 18.06.2016



Ед­ва ли има хрис­ти­ян­с­ка доб­ро­де­тел, за ко­я­то да се на­ми­рат тол­ко­ва мно­го и ед­ноз­нач­ни пот­вър­ж­де­ния в Све­ще­но­то Пи­са­ние, как­то за ми­ло­сър­ди­е­то. И въп­ре­ки то­ва (или точ­но за­то­ва), ка­то хрис­ти­я­ни сме сму­те­ни от ис­к­ре­но­то си же­ла­ние, от ед­на стра­на, ­ бе­зус­лов­но да из­пъл­ним Хрис­то­ва­та по­ве­ля, а ,от дру­га, ­ прак­ти­чес­ка­та не­въз­мож­ност да да­дем ми­лос­ти­ня на всич­ки про­се­щи хо­ра, за­ле­ли ули­ци­те на гра­до­ве­те ни, звъ­ня­щи по вра­ти­те на до­мо­ве­те ни, при­чак­ва­щи ни пред хра­мо­ве­те.

На­пос­ле­дък се раз­ви­ва и осо­бен вид “па­лом­ни­чес­т­во”. Ед­ни и съ­щи хо­ра с доб­ре ра­зу­чен сър­це­раз­ди­ра­те­лен ре­пер­то­ар оби­ка­лят со­фийс­ки­те хра­мо­ве и уме­ло спе­ку­ли­рат със със­т­ра­да­ни­е­то на све­ще­ни­ци и ми­ря­ни. Обид­но е ня­как чо­век, на кого­то си дал па­ри, за да си за­ми­не до род­но­то мяс­то, по­не­же “то­ку що е из­пи­сан от бол­ни­ца” и т.н. и т.н., да те срещ­не в друг храм след сед­ми­ца-две и без да те поз­нае, да за­поч­не да ти из­п­лак­ва съ­ща­та по­кър­ти­тел­на ис­то­рия. Па­ри­те от­дав­на си пре­жа­лил, но как се над­мог­ва по­диг­ра­но­то до­ве­рие? Или да да­деш па­ри на бла­го­чес­ти­ва же­ни­ца за ма­нас­ти­ра “Св. Бо­го­ро­ди­ца” в Бис­т­ри­ца и ня­кол­ко мет­ра по-на­та­тък да се се­тиш, че та­къв ма­нас­тир не съ­щес­т­ву­ва.

След по­доб­ни слу­чаи мно­го ис­к­ре­ни хрис­ти­я­ни взе­мат ре­ше­ние по­ве­че да не да­ват, но съ­вест­та, чув­с­т­во­то, че си не­дос­то­ен да се на­ре­чеш  “хрис­ти­я­нин”, ос­та­ва да глож­ди. Чо­век ос­та­ва с усе­ща­не­то, че има не­що не­ред­но в тая си­ту­а­ция, не­що не­мо­рал­но, че ня­кой зло­у­пот­ре­бя­ва с хрис­ти­ян­с­ко­то, пък и с чис­то чо­веш­ко­то ми­ло­сър­дие, че “ми­ло­сър­ди­е­то”, към ко­е­то поч­ти на­сил­с­т­ве­но и чрез из­ма­ма сме при­нуж­да­ва­ни, не при­на­ся пол­за ни­то за ду­ша­та на по­лу­ча­ва­щия, ни­то на да­ва­щия ми­лос­ти­ня.

Пи­та­ме се: в край­на смет­ка ми­ло­сър­дие, ко­е­то сти­му­ли­ра из­пол­з­ва­чес­т­во­то, из­ма­ма­та, лен­тяйс­т­во­то, ми­ло­сър­дие ли е? От дру­га стра­на, кои сме ние, че да съ­дим кой ка­къв е и да­ли е дос­то­ен за по­мощ­та ни?

От то­ва обър­к­ва­не пе­че­ли са­мо лу­ка­ви­ят.

Не е по си­ли­те ни да пре­це­ним кой от про­се­щи­те по ули­ци­те про­си от бе­зиз­хо­ди­ца и глад и кой от хит­рост и мър­зел е из­на­ме­рил ле­сен на­чин да жи­вее на чужд гръб, а Све­ще­но­то Пи­са­ние стро­го по­ри­ца­ва ту­не­яд­с­т­во­то (2Сол. 3:6-10; 1Сол. 4:28; Еф. 4:28). Опас­ност­та да из­пад­нем в гре­ха на осъж­да­не­то е го­ля­ма, за­то­ва, за да се пред­па­зим от съб­ла­зън, най-доб­ре е да да­ва­ме ми­лос­ти­ня­та си в хра­ма.

От своя стра­на све­ще­ни­ци­те ка­то поз­на­ват по­ло­же­ни­е­то на сво­и­те ено­ри­а­ши, от­го­вор­но мо­гат да пре­це­нят на ко­го как­во е нуж­но: на един ­ учеб­ни­ци за де­ца­та, на друг ­ бе­беш­ки дреш­ки и иг­рач­ки, на друг ­ ле­кар­с­т­ва, на друг ­ пар­но­то да се пла­ти или дър­ва да се на­ба­вят... По­мощ­та тряб­ва да е кон­к­рет­на и да от­го­ва­ря на кон­к­рет­ни­те нуж­ди на все­ки.

Ед­нов­ре­мен­но с оказ­ва­не­то на ма­те­ри­ал­на­та по­мощ на те­зи хо­ра след­ва да се да­ва и ду­хов­на под­к­ре­па и по­у­че­ние, та зат­руд­не­но­то по­ло­же­ние, в ко­е­то се на­ми­рат, да им бъ­де за спа­се­ние, а не за по­ги­бел. Те тряб­ва да бъ­дат при­об­ща­ва­ни към жи­во­та на Цър­к­ва­та и ено­ри­я­та, а ду­хов­ни­кът да пос­та­вя оп­ре­де­ле­ни изис­к­ва­ния за ду­хов­ния им жи­вот. В про­ти­вен слу­чай ми­лос­ти­ня­та не би им при­нес­ла и ду­хов­на пол­за, а “как­ва пол­за за чо­ве­ка, ако при­до­бие цял свят (до­ри), а пов­ре­ди на ду­ша­та си?” (Мат. 16:26). 

Кой­то има не­що скъ­та­но за “чер­ни дни” мо­же и е ред­но да го по­де­ли, да го да­ри за ня­кого, кой­то ня­ма. То­зи е сми­съ­лът на “в­то­ра­та дре­ха”, ко­я­то Хрис­тос ни при­кан­ва да да­рим (Лу­ка 3:11).

Тру­па­не­то на за­па­си и из­ли­шес­т­ва е не­що на­ис­ти­на осъ­ди­тел­но. То го­во­ри за сла­ба вя­ра в Бо­жия про­ми­съл. Чо­век ня­ма ос­но­ва­ние да се бои, че ут­ре ще обед­нее, ако въз­ла­га на­деж­ди­те си и упо­ва­ни­е­то си на Бо­га. Не­до­и­мъ­кът ид­ва то­га­ва, ко­га­то зат­во­рим сър­ца­та си за Все­по­да­те­ля Бо­га, на­дя­вай­ки се са­ми да под­си­гу­рим се­бе си.

Бе­зу­мие е да тър­сим спо­койс­т­вие в за­па­си­те си, та на­ли всич­ко из­г­ни­ва, мол­ци го изяж­дат, ръж­дяс­ва, ру­ши се, крад­ци деб­нат, за да ни го от­не­мат... (Мат. 6:19). Един­с­т­ве­но­то, ко­е­то е и днес, и ут­ре, и ви­на­ги, е Бо­жи­я­та лю­бов и ми­лост. Ра­зум­но е нея да тър­сим, към нея да се стре­мим, на нея да се на­дя­ва­ме. За­па­си­те, из­ли­шъ­кът е не­що, от ко­е­то тряб­ва да бър­за­ме на дра­го сър­це да се ос­во­бож­да­ва­ме.

Има уте­ха и за оне­зи, чи­я­то съ­вест е сму­те­на по­ра­ди не­въз­мож­ност­та да от­де­лят за ми­лос­ти­ня от и без то­ва ос­къд­ни­те си сред­с­т­ва. Бог изис­к­ва от нас да да­ва­ме ми­лос­ти­ня спо­ред си­ли­те си (Лу­ка 11:41), без при то­ва да още­тя­ва­ме се­мейс­т­во­то си и да об­ри­ча­ме де­ца­та си на глад и ми­зе­рия. Ста­ре­цът Па­и­сий от Све­та Го­ра каз­ва, че ако чо­век е се­ме­ен, “с­по­ред Бо­жи­я­та во­ля той е длъ­жен пър­во да се гри­жи за своя дом”, а пос­ле по-въз­мож­ност и за дру­ги­те.

Кой­то мо­же да от­де­ли от хра­на­та си, за да я за­не­се на бед­на ста­ри­ца, ­ да го нап­ра­ви; кой­то мо­же да за­рад­ва бед­ни де­чи­ца със слад­ко ла­ком­с­т­во или иг­рач­ка, да го нап­ра­ви. Има­ме ли дре­хи в гар­де­ро­ба, ко­и­то не но­сим в мо­мен­та, да ги да­дем на то­зи, кой­то ня­ма (Ис. 58:7). Да­ва­не­то на па­ри е са­мо един от на­чи­ни­те да про­я­вим ми­лост, и то не най-съ­щес­т­ве­ни­ят.

Тук е мяс­то­то да обър­на вни­ма­ние на един друг вид ми­лос­ти­ня: да бла­гот­во­рим чрез дар­би­те, с ко­и­то ни е удос­то­ил Бог. “И по­не­же, по да­де­на­та нам бла­го­дат, има­ме раз­ни дар­би, то, ... имаш ли служ­ба, пре­бъд­вай в служ­ба­та; учи­тел ли си в уче­ни­е­то; да­ри­тел ли си­ да­ру­вай прос­то­сър­деч­но; пред­с­то­я­тел ли си­ пред­с­то­я­вай с усър­дие; бла­гот­во­ри­тел ли си бла­гот­во­ри на ра­до сър­це” (Рим. 12:6-8).

Тук ста­ва въп­рос за ми­ло­сър­ди­е­то ка­то го­тов­ност за слу­же­ние на ближ­ни­те спо­ред дар­би­те и спо­соб­нос­ти­те, ко­и­то Бог е вло­жил в нас, го­тов­ност­та да от­к­лик­нем на не­чии нуж­ди, да нап­ра­вим за ня­ко­го не­що доб­ро. Юрист да по­мог­не с без­п­ла­тен съ­вет, ле­кар да да­ва 2-3 ча­са сед­мич­но без­п­лат­ни кон­сул­та­ции на съ­е­но­ри­а­ши­те или да по­се­ти без­п­лат­но бо­лен от квар­та­ла, дър­во­де­лец да нап­ра­ви пей­ка в дво­ра на хра­ма или люл­ка за де­ца­та, да поп­ра­ви ме­бел на чо­век, кой­то не мо­же сам... Ня­кой мо­же да по­са­ди цве­тя око­ло хра­ма или пред бло­ка за ра­дост на всич­ки; да по­чис­ти, за да е дра­го на всич­ки; кой­то оби­ча де­ца­та мо­же да се гри­жи за тях при ено­рийс­кия храм, до­ка­то ро­ди­те­ли­те са на бо­гос­лу­же­ние или да от­ме­ни мла­ди­те съ­се­ди за час ­ два...Та­ка, чрез вза­им­но слу­же­ние и по­мощ на де­ло се раз­к­ри­ва брат­с­ко­то един­с­т­во в Цър­к­ва­та Хрис­то­ва.

Има мно­го на­чи­ни да се бла­гот­во­ри. Са­ми­ят сми­съл на ду­ма­та “б­ла­гот­во­ри­тел­ност” е тоя: да пра­виш доб­ри­ни. Най-доб­ре нап­ра­ви оно­ва, ко­е­то ти е при­сър­це, и ще го нап­ра­виш без уг­не­те­ние, с ра­дост.

Бог не очак­ва от нас да пра­вим не­що из­к­лю­чи­тел­но, пря­ко си­ли­те и въз­мож­нос­ти­те ни, а да вър­шим обик­но­ве­ни­те не­ща с не­о­бик­но­ве­на лю­бов и от­да­де­ност, за­що­то важ­но­то, съ­щес­т­ве­но­то в ед­но дейс­т­вие е не ре­зул­татът, кой­то мо­же да се из­чис­ли и из­ме­ри, а ока­за­но­то вни­ма­ние.

За мно­зи­на вре­ме­то и чув­с­т­ва­та са по-скъ­пи от па­ри­те и пред­по­чи­тат да из­ку­пу­ват за­дъл­же­ни­я­та си с па­ри, от­кол­ко­то да от­де­лят и ми­нут­ка вре­ме за се­мейс­т­во­то си или за ня­кого в нуж­да. По ед­на или дру­га при­чи­на сме ста­на­ли скъ­пер­ни­ци на вре­ме, за­то­ва и тол­ко­ва мно­го хо­ра чез­нат, уми­рат за мал­ко вни­ма­ние. Ед­но от най-ко­вар­ни­те лу­кав­с­т­ва на на­ше­то вре­ме е убеж­де­ни­е­то, че бла­гот­во­ри­тел­ност­та се из­мер­ва в ле­во­ве, до­ла­ри, ки­лог­ра­ми или ка­шо­ни (Мат. 23:23; Лук. 11:42).

Да по­се­диш с ня­ко­го, да раз­го­ва­ряш с не­го или да по­мъл­чи­те за­ед­но ­ то­ва е из­раз на ми­лос­ти­во сър­це. Да пос­ве­тиш на ня­ко­го от вре­ме­то си, да ис­каш да бъ­деш с не­го и да му от­да­деш ця­ло­то си вни­ма­ние ­ то­ва е ми­ло­сър­дие. Дру­го­то е прос­то со­ци­ал­на дей­ност. Да на­ка­раш ня­ко­го да се по­чув­с­т­ва пред­по­че­тен, оби­чан, це­нен, е да­леч по-жиз­не­но не­об­хо­ди­мо и от хля­ба, кой­то да­ва­ме, за­що­то Сам Бог да­ва из­раз на лю­бов­та Си чрез ня­ко­го, за да я по­чув­с­т­ва­ме ре­ал­на, осе­за­е­ма.

Ми­ло­сър­ди­е­то не е по­ре­ди­ца от дейс­т­вия, а по-ско­ро ця­лос­т­но от­но­ше­ние към ближ­ния. Ми­ло­сър­ди­е­то про­из­ли­за от доб­ро сър­це, а не прос­то от гуз­на съ­вест. Ми­ло­сър­д­ни­те хо­ра са щед­ри не са­мо на ма­те­ри­ал­ни сред­с­т­ва, а и на чув­с­т­ва. Те бър­зат да уте­шат, бър­зат да под­к­ре­пят, бър­зат да ус­лу­жат, да про­я­вят вни­ма­ние, да прос­тят...Ежед­не­ви­е­то ни пре­дос­та­вя сто­ти­ци въз­мож­нос­ти да про­я­вим ми­лост и да из­вър­шим доб­ро, а то­ва ми­ло­сър­дие и та­зи бла­гот­во­ри­тел­ност би­ха би­ли не по-мал­ко цен­ни за Бо­га и ближ­ни­те от па­ри­те.

И та­ка: за­що тряб­ва да да­ва­ме? За­ра­ди обе­ща­ни­е­то, че ще ни се ум­но­жи сток­рат­но, за спо­кой­на съ­вест или за да по­ка­жем кол­ко сме доб­ри? Ос­но­ва­ние за то­ва тряб­ва да на­ми­ра­ме един­с­т­ве­но в раз­би­ра­не­то, че всич­ки сме си­но­ве и дъ­ще­ри на Все­по­да­те­ля Бо­га, а бла­га­та и дар­би­те са ни да­де­ни не по зас­лу­ги, а ка­то сред­с­т­ва да осъ­щес­т­вим лю­бов­та в жи­во­та си.

Бог всич­ки ни е сът­во­рил уни­кал­ни, с раз­лич­ни ка­чес­т­ва и спо­соб­нос­ти, ха­рак­тер­ни за все­ки от­де­лен чо­век, а всич­ки сме чле­но­ве на ед­но тя­ло, ожи­вот­во­ре­но от един Дух. Да си от­во­рен за дру­ги­те, да да­ваш и да по­лу­ча­ваш е свойс­т­ве­но на са­мо­то чо­веш­ко ес­тес­т­во. Да­ва­не­то и по­лу­ча­ва­не­то е част от сми­съ­ла да бъ­деш чо­век и за­то­ва е от та­ко­ва съ­щес­т­ве­но зна­че­ние и в Еван­ге­ли­е­то му се от­де­ля та­ко­ва вни­ма­ние.

Кол­ко­то и па­ра­док­сал­но да зву­чи, скъ­пер­ни­чес­т­во­то, фи­нан­со­во и емо­ци­о­нал­но, ни из­то­ща­ва. Кол­ко­то по­ве­че се скъ­пим, тол­ко­ва по-мал­ко има­ме и тол­ко­ва по-мал­ки ста­ва­ме.

Ако сме от­во­ре­ни за дру­ги­те, ще сме от­во­ре­ни и за Все­по­да­те­ля Бо­га, в Ко­го­то всич­ко е изо­бил­но и от Ко­го­то е “в­ся­ко доб­ро да­я­ние и все­ки съ­вър­шен дар” (Иак. 1:17).

Източник: pravmladeji.org (от книгата „През очите на вярата”)

 

Търси

Категории

  1. Всички
  2. Добри примери
  3. Материали от конкурс за есе, посветен на милостинята и дяконията
  4. Беседа за милосърдието и социалната дейност на Църквата
  5. Дарителството в България от 1878 до 1951 година
  6. Милосърдие и християнство
  7. Конкурс "Добротворчество" 2015, категория Студенти
  8. Конкурс "Добротворчество" 2015, Млади писатели
  9. Как да получа помощи?
  10. Конкурс "Добротворчество" 2017, категория Студенти
  11. Превенция на здравето
  12. Конкурс "Добротворчество" 2018

Тип

  1. Всички
  2. Препоръчани
  3. Видео

Статии и видео


Текущи инициативи




Copyright © 2011-2018 milostiv.org