Добротворчество - за Кирил Маринов - прокуден българин, който не спира да помага на българите

| 13.04.2015



Текст на Нанси Борисова, с който кандидатства в категория Млади писатели на конкурс "Добротворчество".

Добротворчеството на един прокуден българин към неговата родина

Знаете ли кой е Кирил Маринов? Е, до скоро и аз не знаех, макар и да срещам името му на една табела в детската площадка на път за училище. Всъщност да си призная хич не се интересувах от този човек, докато не попаднах на книгата му „Моят живот”. Прочетох я на един дъх. Бях въодуевена и в същото време истински се срамувах, че толкова време не съм знаела историята на този велик мой земляк. Това е историята на човек, готов да прости на онези, които са му причинили зло и да помогне на нуждаещите се, без да търси някаква лична изгода. Мисля, че едва след като я чуете и Вие, ще разберете защо добротворчеството му е така впечатляващо.

Корените на Кирил Маринов са във Винище, област Монтана. Роден е в това село на 2 март през далечната 1927г. Произхожда от бедно семейство. Като малък спял при овцете, а всяка година от май до септември ходел бос, за да се харчат по-малко пари. През 1943г. става гимназист и  избягва да се занимава с политика. След 9 септември 1944г. му предлагат да създаде организация на ЗМС в селото си. Когато пита за значението на тази абревиатура му казват – „Земеделски младежки съюз”. След това е избран и за неин председател. Присъединява се към редовете на опозицията. Властите започват да го следят денонощно. Кирил Маринов много активно участва в подготовката на изборите през 1946г., но все повече се страхува и притеснява за последствията. Базспокойството му се оправдава. Отстранен и завинаги от всички училища в България. Едва през 2011г. намира решението за изключването му и множество неточности в него. След това опозицията се забранява и Кирил Маринов все по-често е викан в ареста без основателни причини. Един ден намира нарочно подхвърлена бомба в двора си. На 25 ноември 1949г. общинският съвет въвъ Винище взема решение да го арестиват на 8 декември. Тогава Кирил взема решение, което ще промени целия му живат – да избяга от родината.

След изтощителен преход през Чипровския балкан заедно с петима свои приятели нашият герой преминава границата и достига до Югославия. Там продължава образованието си, но не след дълго е помолен да се върне в България като шпионин. Кирил отказва и заминава за Белград, където се записва в агрономическия факултет на университета. Междувременно семейството му е арестувано заради неговото изчезване, а Държавна сигурност съставя досие с още неверни факти и измислици и продължава да следи неговите стъпки в чужбина. След като и на новото място многократно е увещаван да се завърне в родината си, емигрантът по неволя решава да избяга в Триест, Италия.

Там е настанен в емигрантски лагер и участва в ръководството на секцията на БНК. Заедно с други българи изнасят хорови концерти в Триест, а събраните пари използват да болни български емигранти. Разбира, че брат му Васил също е емигрант, но в Германия и заминава при него.

В последствие тази страна се превръща във втора родина за Кирил. Получава паспорт и продължава образованието си в Гермерсхайм. Е, оказва се, че паспортът не е придобит по най-легалния начин и прокуденият българин е принуден отново да замине, този път за Норвегия. Там се чувства добре като студент, дори организира българсски вечери, на които с още няколко българи танцуват ръченица и разказват историята на страната си. Прекарва една година там, след което отново се връща в Германия, за да остане там и до днес.

Кирил и Васил наемат магазин и започват да продават плодове и зеленчуци. Бизнесът им потръгва и не след дълго купуват дори камион. Героят ни намира жената на живота си – Дорис и се жени за нея. Излишно е да казвам, че Държавна сигурност продължава да трупа информация за него. След време братята откриват още един магазин и решават да работят отделно.

Животът на Кирил Маринов се преобръща наопаки в положителен смесъл. Германия му дава немско поданство. Купува си нова къща. Запознава се с директора на клона на Дрезденер банк във Франкфурт, а той му предлага да си купи акции. Това не е всичко. От началото на 1975г. той става член на Християн-демократическия съюз, днес това е партията на Ангела Меркел. След това започва работа и в кметството на Франкфурт. Там се грижи за осигуряването на помощи за социално слаби хора. Всичко върви чудесно, докато жена му не се разболява и не я застига смъртта. След нейната загуба Кирил все по-често се замисля за България.

... Ще си кажете – „Какво толкова, историята на един емигрант.” Истината е, че същностната част едва сега започва! Кирил Маринов – прокуденият българин, който прекарва години наред далече от родината и най-вече далече от своето семейство и близки, същият този, който държавата набеждава толкова пъти без основателни причини, той успява да прости, да надмогне тази болка. Кирил не само прощава, но и се връща в родината си... не за нещо друго, а за да твори добро, тук, където той е получил най-лошото.

Тази Човек съхранява уважението и любовта си към България през десетките години на емигрантство. Доказателство да това е фактът, че Кирил е изпращал лекарства, дрехи, шоколад не само за родителите си и за децата на брат си, но и за негови близки и познати, които са имали остра нужда. Всичко това в моменти, когато самият той е изнемогвал финансово, а пратките му до България били силно ограничени и дори не знаел дали стигат по предназначение.

В годините след 1989г. започва да събира от Германия дарения за родината си. Едно ото най-големите му разочарования е, че не успява да убеди нито един от българите емигранти да се включи със свои средства, за сметка на това немските организации и гражданите му помагат. Кирил дава телефона си на българските медии, за да може всеки да каже какви са нуждите му. Нашият герой е наречен „човекът организация”, защото с всички тези дарителски дейности се справя съвсем сам. Той създава цяла институция за оказване на помощ на България, която се състои от един единствен човек – самият Кирил. Прокуденият българин изпраща още 20 тона вестникарска хартия и пишещи машини. Доставя на БЗНС „Никола Петков” лека кола „Опел”. Той изпраща за България и камион с дарения на стойност 59 000 марки. В него са натоварени 9 болничи легла за деца и 5 за възрастни, 9 нощни шкафчета, една центрофуга, уред за диагностика на зрението, един гинекологичен стол, един стерилизатор, две електрически печки, 19 кашона медикаменти, 65 кашона с облекла и 10 кашона с посевни семена за зеленчуци. През февруари 1991г. заминава огромна пратка, натоварена с един тир с влек. Този път в родината ни са докарани брашно, захар, прах и сапун за пране, детски храни и шоколади, дрехи и електрически крушки. Кирил предоставя 10 000лв. за нуждите на БЗНС „Никола Петков” заобучение и квалификация на специалисти в селското стопанство. За България заминава още една пратка на стойност 10 000 марки, този път в нея са натоварени 1200кг олио, 60 чувала мляко на прах и повече от 400кг ориз. Заедно с това заминават също бебешки храни, медикаменти, превързочни материали и 40кашона с дрехи. Помощите стигат до Очната клиника в Монтана (тогава Михайловград), Детската болница в Медицинската академия – София, студенти и студентски семейства с деца, многодетни семейства, сираци от Дома за деца и юноши „Мария Луиза” и детската градина за незрящи деца в Пловдив. Дарения са изпратени и на детското онкологично отделение в ИСУЛ, хора с очни заболявания в Ямбол, детската градина, която се помещава в дома на Никла Петков в София, дома за ветерани на науката и изкуството в София, както и на много други места.

При прибиранията си в България Кирил посещава много от тези места. Навсякъде е посрещан с благодарност, радост, усмивки, но в неговата душа се спотайва тъга, породена от участта на тези хора. Емигрантът отива и в родното си село Винище, където е посрещнат като герой, какъвто всъщност наистина е. Той продължава да помага. В края на 1992г. изпраща от Франкрурт в София линейка, която да бъде предоставена на болницата в Монтана. По същото време в лечебното заведение пристигат още 8 инвалидни колички, 21 ортопедични патерици, 19 кашона и 8 чувала с одеала и дрехи. На следващата година Кирил Маринов изпраща четиридесет хиляди зъбни протези и две машини за изработка на такива, а през 1997г. са доставени още храни и медикаменти. През 2009г. в двора на центъра за деца с увреждания бе построена детска площадка, а през 2010г. – е в градската градина в Монтана(това е същата, за която Ви споменах в началото). Кукленият театър получава микробус като дарение от Кирил. Спортистите от моя край също са безкрайно благодарни на човекът, който им предостави 23-местен бус, а през 2011г. даде 500 000лв. за строителството на ново футболно игрище в спортния комплеск до р. Огоста. През 2007г. е открита часовникова кула в с. Винище, отново с полезното съдействие на Кирил Маринов. Освен всичко друго през 2009г.  той е награден от Общинския съвет в Монтана с почетния знак на общината и удостоен със званието „Почетен гражданин”.

Този човек е пример, олицетворение на добротворчеството. Той ни учи на много. Но също така не веднъж е казвал, че жителите на България трябва да си зададат въпроса „Това ли е начинът държавата ни да стъпи на краката си?”. Неговият отговор е и като укор и като съвет – „Не! Помощите, колкото и големи да са те, откъдето и да идват, не могат да осигурят просперитета на родината ни. Не разчитайте на тях.”

Мащабът на делото на Кирил Маринов далеч не се изразява в това какви огромни средства е дарил за родния си край. В крайна сметка Северозападна България продължава да е най-изостаналият регион. Премерът, който ни дава този човек е най-ценен. Това е пример за огромна сила на духа – най-напред, за да се реши да поеме по тежкия път, след това да го извърви и да се издигне и най-вече да прости на родината мащеха и да я обикне отново като своя майка. Той дава пример на мен, на теб, на нас, че всеки трябва да обича страната си и да се стреми, макар и с нещо мъничко да допринесе към нейното развитие и просперитет. Кирил ни учи и на вяра, вяра в доброто бъдеще и в доброто като цяло, а днес тя ни е нужна повече от всякога. Ето какво казва той – „Един ден България ще заеме достойното място, което й се полага в Европа и света и което, макар и много отдавна, е имала. Но едва ли ще го направят хората на моята възраст, независимо дали живеят тук или в чужбина. Ще го направят идващите млади поколения, които ще разберат, че от тях самите зависи всичко. След многото разочарования, които съм преживял в живота си, в мен ще продължава да тлее надеждата. И тя ще съществува докато съм сред Вас.”.

Може би от това имаме нужда всички, за да сме добри – от мъничко надежда, от някакъв стимул. Много хора ще кажат, че е лесно на Кирил да говори от позицията на заожен човек, но не парите правят добрия добър. Те просто уголемяват това, което се таи в душата ти.

Не спирам да си мисля как този човек е успял да обикне България, да обикне хората тук, но явно доброто може всичко. Тук не става въпрос за това да си родолюбец, а просто да си един голям българин, да си по-българин от тези, които цял живот не са излизали от пределите на България. И другото... родината са и хората в нея.

Не са малко нечестните и лошите, но Кирил Маринов не ни дели на такива и унакива, каквото правим самите ние. Той помага на всички, защото вярва, че доброто е заразно и не е нужно да си някой, за да си добър. Това  е и неговият призив към всички нас:
„Бъдете честни към себе си и към другите. Бъдете такива, каквито сте, отстоявайте възгледите си и не се изкушавайте, нито се унижавайте да обслужвате чужди интереси! Подавайте ръка на другите винаги когато можете, без да търсите облаги за себе си! Уверявам Ви – моят живот го е доказал многократно, съдбата сама ще Ви си отплати за вашата добрина и човечност!”

Снимка: mont-press.com