Добротворчество - за моята баба, която учи хората как да бъдат добри 
Присъедини се към нас в  Facebook English | Присъединете се към нас 

Добротворчество - за моята баба, която учи хората как да бъдат добри

| 13.04.2015



Текст на Мария Новкова, с който кандидатства в категория Млади писатели на конкурс "Добротворчество".

Идоли. Велики откриватели. Прочути имена. Хора.

Моята баба или за по-кратко просто „баба” принадлежи към  последните. Тя не е нито известна, нито пък е откривател на нещо голямо, което да предизвика някакви емоции сред обществото. Тя е просто жена, която е навършила годините, за които е етично да я наричам баба. Тя е част от семейството, от рода, част от всекидневието и част от мен.

Тази личност беше родена и живяла на първия етаж на къща, намираща се високо над града. Всъщност доста далече от цивилизацията, но все пак се виждаше. Високо, високо беше преминало детството й. По поляните и горите. С животните. С парцалените кукли. С други личности в пепелта. Отрасла с нежността на родителите си и любовта на сестрите си, тя никога не е била бедна на топли и мили чувства. Въпреки че парите не винаги били достатъчни, за да се изпълнят всички желания, този недостиг й се струвал твърде незначителен, за да мисли за него. За нея било по-важно как ще се боричка с другите връстници по някоя поляна и как после ще плете с тях гердани от цветя и треви за куклата си.

Малка къща, неизмазана от северната страна, с веранда и стол до вратата. Котка до левия крак на стола. Върху всяко стъпало, което води вън от къщата, е поставена пръстена саксия с червено мушкато. Под верандата се поклащат от вятъра стръкчета здравец. На стола до вратата, отдясно на котката е седнала жена. Синя забрадка, завързана с двоен възел под брадичката.
-За по-сигурно!- обича да казва жената.

Плетена на една кука бяла блуза, зелено елече, което жената много обича.Стар чорапогащник, а върху него плетени терлици. Стари, но винаги чисти галоши допълват облеклото. На ръката си носи часовник. Но този часовник не е като останалите, които хората могат да намерят в магазините. Не е един от многото, а специален часовник, подарен от специален човек. Оригиналната каишка липсва.  Тя е заменена с бяла връв. Но не е единственото нещо, което придава странност на часовника. Въпреки че може да работи точно, жената винаги го настройва с 10 минути напред.
-Никога няма да закъснявам и винаги ще имам поне малко време да си отдъхна.
Щрак! Моментът е запазен на снимка. Снимка-просто лист хартия без звук, без мириса на  здравец, без думите, които казва жената със синята забрадка. Но е запазен.

Всичко на снимката е просто цвят. Неподвижно е.Само една малка част от нея на човек може да му се стори жива. Истинска. Лицето. То може да опише най-добре жената. Малко, продълговато лице с чип нос.Устни,приличащи на листа от цвете.От роза, но вече увехнала. И въпреки това розата се е извила в усмивка. По лицето й има бръчки. Те не са само следи от радост. Приличат на бразди, в които е засято семето на мъдростта. Косата - светла,леко чуплива, винаги е старателно прибрана в кок.Сутрин жената отделя доста време, за да я разреше. Гордее се с нея. Лицето на жената е загоряло от слънцето, но не е грубо. Напротив, излъчва нежност и спокойствие. А очите? Очите не могат да се опишат. Те са книга, написана на неразбираем за хората език,  и картина, за чието създаване цветовете не биха могли да стигнат. Единственото нещо, което не се е променило, са очите й. Те са същите както преди една, две, десет, петнадесет, осемдесет и шест години. Същите дълбоки и сини очи. Очи, които са виждали всичко – и възвишеното, и пошлото.

Жената ухае на човек. На себе си. Не използва парфюм, но мирисът е приятен. Винаги напомня на нещо ново и свежо, но поставено в стара кутия. Оставено и забравено с цялата си прелест и дивност, с неповторимостта на човешкото ухание, с идентичността. И всичко това се пази от тази жена, която не е висока на ръст, кокалеста. Наведена ниско над земята, тя сякаш носи на гърба си невидимите куфари със спомени от изминалите години. Има дълги пръсти като на пианист, но всъщност никога не е докосвала пиано. Но гласът й наподобява  мелодия, изсвирена на този инструмент- нежен и мек, но понякога така твърд и отекващ, както, когато пианистът натисне погрешния клавиш.

Същата тази жена обича да се провиква през кирпичения дувар и да обсъжда с друга жена  с какво може да напълни днес чиниите, за да бъдат „измити” още преди да са стигнали до мивката. В стар подвързан тефтер тя събира всяка една нова рецепта, всяка тънкост, която измисля в процеса на сътворяване на нещо вкусно.Да, тя сътворява едно ново изкуство, което има много привърженици, но нито един от тях не може да пресъздаде творението й. Нейните инструменти са ръцете. А вдъхновението й- усетът. Никой, когото познавам, освен нея не ги използваше толкова добре.

Преди да вляза в къщата баба винаги ми казва: „Събуй си лапчините?!” Този израз винаги предизвиква смях у мен.Струва ми се прекалено „по селски” изказан, но всъщност с простотата си забавлява околните и изразява така точно мисълта на жената. Да, баба говори странно и понякога ми е трудно да разбера какво казва. Използва думи, които не съм чувала да говори костюмираният говорител от новините или диджеят в дискотеката. ... В боба баба слага гьозум, после дълго търси къде е оставила талара, за да сложи в него салатата, точно в 12 и 35  вика цялото семейство да се съберем около синията, а когато се нахраним, тя ми казва да отворя лъжичника и да си взема скритата там „фафла”. С баба водим дълги спорове, че думата „фафла” не се произнася така, но тя е такъв човек, че винаги държи на своето и никога не отстъпва. С нея спорим и за други думи: стичка, вместо птичка, „кампютър”,”же ида”. Но тя така умело ме залисва, че накрая на разговора вече и аз се съмнявам как наистина се произнасят думите. Баба много добре знае какъв е правописът им, но това е забавление за нея – да спори с мен. Жената обича шегите, но нейните шеги винаги имат граница, винаги спират между двете граници: на смешното и на обидното.

Докато отива до комшийката, за да й предаде поредната новина или просто да я почерпи с прясно изпечен сладкиш, зад нея върви любимецът й. Един котарак с леко проскубана опашка. Баба се грижи винаги за него да има от това, което и тя яде, и сигурно затова той я следва навсякъде. Възрастната дама и котаракът. Идеално заглавие на картина на някой току-що „прохождащ” художник...

Баба си пада малко мечтател, а мечтателите си имат свой свят, в който вратите се хлопват точно под носа на думите на останалите хора.Така и прави баба: понякога аз си приказвам, а тя гледа облегалката на стола, която съм скрила зад гърба си. Въпреки че е малко разсеяна, баба винаги знае какво иска и как да го постигне.

Въпреки че жената иска да покаже сдържаност и силен характер, тя винаги се разчувства, когато главният герой от сериала бъде отровен или когато детето е насилствено взето от героинята- майка. Жената е научила много за живота, но винаги казва, че това не й е достатъчно. Беше научила и нещо друго...Френски. Езикът, който баба казва,че може да говори освен родния. Френска песен. Езикът, който всъщност баба знае. Не разбирам нищо на езика на Балзак, но песента, изпята от баба, ме кара да се влюбя в него. Жената умее да претворява обикновената песен в нещо възвишено, в цяло изкуство.Само с гласа си. Само с чувство. Дарба. Много песни е изпяла баба- на нивата, в гората, на мен, та дори и на локума, когато го отхапва с доволство. Дарба на Асклепий и слава на Афродита- причината баба да не пее сама на себе си. А болното ухо на младежа в съседната махала само помогнало песента да се изпълнява на два гласа.

Съвършеността на несъвършенството. Неописуемата нежност. Хармонията и мирът. Спокойствието и затишието... дъждът по време на буря и росата. Забравеното и новото. Старостта и младостта. Човекът. Това е баба. Жената, която е непознатата на улицата, но значимото събитие за света. Ако тази личност не съществуваше, не беше се появила на Земята, никой нямаше да забележи, никой нямаше да я потърси. Но сега тя е част от живота на другите, част от пространството, нещото, което запълва нищото. Всяка новост в нея, всяка нейна постъпка променя нещо, било то преместването на вазата от полицата или откъсването на цвете от градината. Нещо става различно, нещо се променя.

Моята баба не е спомената в нито един вестник, в нито една книга. Тя не е от онези личности, които ни гледат с изкуствена усмивка от телевизионния екран. И сега ще се запитате какво общо има тази жена с добрите дела. Има… и то много. Тя е отгледала и възпитала три поколения. Тя е човекът, който ми показа как да поставям табелите по пътя на живота. Тя е тази, която ме научи как да се усмихвам с истинската усмивка. Усмивката на сърцето ми. Тя е тази, която ми откри тайната, че и аз мога да бъда смела, че съществуват изрази като „ Признавам, сгреших.”, „Извинявай”, „Обичам те”, „Не те харесвам”, „Да”, „Не”.

Дали е нужно да пиша за хора, които вече са получили своята „минута слава”, за хора, чиито имена са произнасяни стотици пъти, чиито добри дела няма да можем да забравим? Не. За тях може да намерим информация в учебниците, във вестниците, да чуем репортажи по телевизията. Прекланям се пред техните добри дела, но за тях има и винаги ще има хора, които ще пишат. Аз избрах да пиша за забравеното минало, за моята баба. За нейните добри дела не стига просто една колонка в сутрешния вестник. Нейните дела са духовни. Те са белязали хората, които са я познавали. Та каква по-голяма добрина от това да учиш хората как да бъдат добри? И ето, че стигнах до разковничето на въпроса с какво е заслужила моята баба да се нарече „добротворец”- тя показа на хората, които я познават, че няма по-велико нещо от това да правиш добрини. Няма по-велико нещо от това да възпитаваш и даваш насоки на едно дете. Няма по-велико нещо от това да се жертваш и лишаваш за щастието на другите.

Така тази жена се отделя от масата, от обобщението човек, за да достигне титлата за различност и неповторимост Човек ...а за мен тя ще си остане просто баба, за другите Василка. Но името не е важно, важна е личността, а тя не се ражда, тя се заражда.

Снимка: ko44.ru

Търси

Категории

  1. Всички
  2. Добри примери
  3. Материали от конкурс за есе, посветен на милостинята и дяконията
  4. Беседа за милосърдието и социалната дейност на Църквата
  5. Дарителството в България от 1878 до 1951 година
  6. Милосърдие и християнство
  7. Конкурс "Добротворчество" 2015, категория Студенти
  8. Конкурс "Добротворчество" 2015, Млади писатели
  9. Как да получа помощи?
  10. Конкурс "Добротворчество" 2017, категория Студенти
  11. Превенция на здравето

Тип

  1. Всички
  2. Препоръчани
  3. Видео

Статии и видео


Текущи инициативи




Copyright © 2011-2018 milostiv.org