Добротворчество - за Анна Василева, която е отдадена на това да помага
| 13.04.2015
Текст на Ангел Карадаков, с който кандидатства в категория Млади писатели на конкурс "Добротворчество".Ще ви разкажа за една жена, която е отдадена на това да помага. Тя работи, движи се, живее, за да бъде полезна на всички онези, които са пострадали, които са огнетени, които по една или друга степен са изпаднали в немилост или на такива, на които просто животът на ми е подал ръката си. Именно това прави тази жена- подава ръка.
Ще ви разкажа за жената, която помага на бежанците, която учи на четмо и писмо малките деца, избягали от мъката и страха на войната.
Ще ви разкажа за жената, която помага и на хората от Аспарухово, която заедно с всички мъкна кофи с кал, която носи дрехи и неща от първа необходимост, за да помогне на всичките пострадали от наводнението. Да, ще ви разкажа за жената, която също помага и на животните, защитава ги, закриля ги, грижи се за тях. И да тя е българка, средностатистическа жена със семейство, деца, роднини и приятели. Жена колкото обикновена толкова и различна, различна с това, че откликва на чуждата нужда, изтрива чуждите сълзи и прегръща чуждите хора, хора които с времето й стават семейство.
Жената, за която реших да ви разкажа се казва Анна Василева. Жена способна, както я описват да пропътува хиляди километри в единствения си почивен ден, за да занесе помпи за източване на вода в бедстващия Варненски квартал Аспарухово. За всичко друго сигурно не проявява такава сила и желание както за добротворчеството В това отношение тя е истински екстроверт, защото се занимава с по две, по три неща едновременно.
Благодарение на Анна и на нейните приятели, днес боевете с кучета са забранени със закон, а убийството на животно се криминализира. Всеки малтретирал целенасочено животно или го е убил получава наказание. Анна е направила и друго. „Започнах преди почти около 10 години, с един закон за етажната собственост, разказва тя. Проектът гласеше, че за да имаш домашен любимец, трябва да попиташ съседите от твоя етаж, както и тези над и под теб. Ако 50% или повече не са съгласни, не може да притежаваш животно, което не се отглежда в аквариум. След няколко подписки и протести, проекто-законът отпадна“. Но за всичко това тя не иска и да говори, помогнала е много и не на един човек, а на стотици. Но на въпросите на журналиста, тя отговаря просто, като истински добряк, като истински човек лишен от тъщеславието, а именно стремящ се да изпълни и думите от Евангелието: «дясната ви ръка да не знае какво прави лявата». Та, на репортера, който я кара да опише добрините си, тя отговаря просто -„това е нещо съвсем естествено, не виждам какво толкова има да му описвам, още повече, че не върша нищо кой знае какво. Би го сторил всеки“.
„Извинявай, малко е дървено. Изобщо не знам какво се казва в такива ситуации“, притеснително и някак по детски свенливо, допълва тя. Така правят истинските добряци, не искат да се шуми за тях, не искат да ги снимат, да дават интервюта. Такива хора стоят далече от нас, стоят далече, но в същото време близко, готови да помогнат с каквото могат. Тези хора няма да видим по първите страници на вестниците, по първите новини в електронните медии, такива хора няма да видим и в новините, освен може би по време на коледните празници, когато се правят рубрики като ''добрата новина '', или ''добрината около нас ''. Такива хора няма да са никога и на челните позиции в държавата, а и може би по-добре, че не са. Такива хора винаги ще има, но никога няма да се видят, само леко ще се показват като малки бисери на върха на пещера пълна със скъпоценности. Те са бисерите, тяхната доброта, тяхната силна воля за помагане, за добротворчество и за създаването на един може би по-добър свят, свят който не се нуждае от помощ, свят, който е основан на устоите на доброто, вярата, любовта и надеждата.
Анна се занимава много и с онези угнетени хора, които са далеч от своята родина, хора прогонени от страната си заради войната, която се води, хора, които никъде не са желани и никъде не са приети. Анна се опитва да им помогне, заедно със свои приятели започва акция по набиране на средства от първа необходимост за хората от тези селища. Помощта, която те оказват не е само телесна, тази помощ има и своята духовна страна. Помага на децата в кв. «Военна рампа», където е създадена занималня, а доброволците като нея помагат на бежанците в научаването на българския език. Благодарение на нея и хората като нея се намират лекари, а проблемите на хората там стават обществено достояние. По този начин погледът на държавната машина е привлечен и така започва една усилена работа по интегрирането на тези деца, младежи и възрастни. Анна наистина не знае какво я е провокирало да отиде в тези селища, да помага на толкова много хора, да се грижи и да не се отказва. Но определено безпомощността на тези хора я е насочила към трудната стъпка за някои- да тръгне и да помага безвъзмездно, без да и дават пари, без да и е нужен PR наръчник.
„Често в живота не е важно да ти се помага, а само никой да не пречи“, казва тя. И е много права, когато прочетох за нея в медиите се замислих- дали тя не е срещала отпор, дали мастити държавници не са и позволявали да помага, дали коравосърдечни хора са и се присмивали, дали аз не съм от онези, които пишат за хора като нея, но няма да тръгнат сами да помагат. И това не е слабост, както може веднага да ми се отговори, да се оправдаем, че не правим нищо за никой, а чакаме да ни се подаде всичко на тепсия. Важно е да не се пречи на добротата и добротворчеството, важно и основополагащо е.
Добрината няма граници, тя е заложена в човека още при сътворението му от Бог, но тя не се ограничава само в човека, така и Анна не може да помага само на един човек. Тя споделя: „И тъй като открих, че не мога да помогна само на един човек, просто е непосилно за мен да избера един индивид и да се фокусирам само върху него, реших, че е по-добре да се опитам да помогна по-глобално“.
Да си представим за малко какво е виждала тази жена, когато е отишла за първи път в тези домове. Виждала е мизерия, глад, отчаяние, мъка. Виждала е погледите на изстрадали деца и погледите на още по-изстрадалите им родители, оставили род и родина, за да спасят живота си...
Но тя не се отказва, точно обратното това я мотивира да работи, да помага и да развива. Радват я детските погледи, радват я смехът и играта им, радва я това, че не се отказват, че не се отчайват, а продължават устремени и обнадеждени, че нещата някак си ще се оправят. И нещата наистина ще се оправят, ако имаме повече хора като Анна и приятелите й, хора, които не ги е страх да се окалят, хора на които не им е тежко да носят кофите с кал от Аспарухово, хора които не се уморяват да повтарят азбуката с децата бежанци, хора които ще продължат да се борят затова светът ни да стане по-добър, по-щастлив, по-свят. Да стане място, където живеят човеци, а не двуноги същества, самозабравили се и отричащи всичко, което е по-далеч от носа им.
Анна като всеки разумен човек не се хвърля във всяка едно кауза. Тя казва: „Не всяка кауза е моята кауза. Не винаги търся конкретен резултат. По-скоро помагам, докато хората могат да си помогнат сами". Това е целта на добротворчеството, не да „ дондурка “, а да научи как човек и сам да се справя, знаейки, че винаги може да разчита на хората с добри сърца, на хората доброволци, на хората обичащи доброто, на хората добротворци, които правят света различен, живота различен, които правят нас различни. Виждайки ги нямаме място за оправдание, а само за осъждане и то осъждане на самите себе си, че забравяме да бъдем човеци.
Снимка: vesti.bg